Ерик Фром:„Алчността и подчинението карат хората да оглупяват”
Ерих Зелигман Фром (23 март 1900 - 18 март 1980) е немски психоаналитик, философ-хуманист и психолог. От 1940 година е жител на Съединени американски щати. Представител е на Франкфуртската школа на сериозните мислители. Автор на книгите „ Бягство от свободата ", „ Изкуството да обичаш ", „ Душата на индивида ", „ Изкуството да слушаш ", „ Любов, половост и матриархат: За половете " и доста други. Нека си напомним някои възгледи на Фром от „ Да имаш или да бъдеш. Дилемата на човешкия избор " (1976), които са настоящи и през днешния ден.
• Егоизмът, който поражда системата, кара водачите да слагат персоналния си триумф над дълга пред обществото. Нищо не шокира повече от това, че политически ръководители и представители на деловите среди взимат решения, които персонално ги облагодетелстват, а в това време са нездравословни и рискови за обществото. И в действителност, в случай че егоизмът е един от стълбовете на актуалния морал, за какво да постъпват иначе? Те явно не знаят, че алчността (както и подчинението) кара хората да оглупяват, даже когато подхожда на личните им действителни ползи, какъвто е ползата към личния им живот и към живота на техните близки. В същото време елементарните хора са по този начин погълнати от личните си проблеми, че рядко обръщат внимание на това, което излиза отвън обсега на персоналните им ползи.
• Здравословното ползване е допустимо единствено в случай че успеем да сложим под непоколебим надзор правото на акционерите и управленията на огромните предприятия да дефинират характера на продукцията си само предвид на облагите и разширението на производството.
• Можем ли да имаме обич? Ако можехме, любовта би трябвало да съществува във тип на нещо - субстанция, която човек може да има, да има, да владее. Истината е, че няма такова нещо „ обич ".
• „ Любовта " е абстракция, някакво неземно създание, богиня, въпреки още никой да не е виждал тази богиня. В реалност действително действителен е само актът на обичането. Да обичаш е продуктивна активност, която допуска да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш усеща, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде ориентирана към човек, дърво, картина, концепция. Тя основава и ускорява чувството за цялост на живота. Това е развой на самообновяване и самообогатяване.
• Независимо дали са се оженили по обич, или както в предишното по сметка, тъй като по този начин е било признато, съпрузите, които същински се обичат, са изключение. Условността, обичаят, взаимният веществен интерес, грижите за децата, взаимната взаимозависимост или взаимната ненавист и боязън умишлено се претърпяват като „ любов " — досега, когато единият или и двамата сътрудници не признаят, че не се обичат и в никакъв случай не са се обичали. Днес можем да видим прочут прогрес в тази тенденция — хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина към този момент не считат, че половото привличане значи обич или че другарските, въпреки и не толкоз близки връзки, са израз на обич. Това ново виждане води до по-голяма неприкритост, само че и до по-честа промяна на сътрудниците, което пък от своя страна не значи, че любовта поражда по-често. Новите сътрудници могат да не се обичат същински, както и предходните.
• Дори една-единствена постъпка не предстои на цялостно изложение. Можем да изпишем стотици страници, пробвайки се да опишем усмивката на Мона Лиза, само че усмивката, запечатана на картината, по този начин и ще си остане неуловима, само че не тъй като е толкоз „ загадъчна ". Загадъчна е всяка човешка усмивка (освен в случай че не става въпрос за заучените, изкуствени усмивки от рекламите). Никой не е в положение до дъно да опише израза на раздвижване, вдъхновение и жизнелюбие или на ненавист и самовлюбеност, които могат да се съзрат в очите на различен човек, или многообразието от изражения, походки, жестове и ударения, присъщи за хората.
• Само когато стартираме да се отхвърляме от притежанието, което е метод на несъществуване, т.е. когато престанем да свързваме сигурността и възприятието си за еднаквост с това, което притежаваме, вкопчени в личното си Аз и в собствеността, единствено тогава се появява опция за новия метод на битие — битието. „ Да бъдеш " — това допуска отвод от егоцентризма и себичността, или в случай че си послужим с думите на мистиците — да станем „ празни " и „ нищи ".
• За множеството хора обаче е прекомерно мъчно да се откажат от притежателната ориентировка. Всеки сходен опит ги изпълва с висока степен на тревога, като че ли се постанова да се откажат от сигурността; все едно, че ги хвърлят в океана, а те не умеят да плуват. Хората не знаят, че като захвърлят патерицата на собствеността, могат да стартират да се движат сами. Онова, което им пречи, е заблудата, че ще пропаднат, в случай че не се опират на това, което имат.
• Егоизмът, който поражда системата, кара водачите да слагат персоналния си триумф над дълга пред обществото. Нищо не шокира повече от това, че политически ръководители и представители на деловите среди взимат решения, които персонално ги облагодетелстват, а в това време са нездравословни и рискови за обществото. И в действителност, в случай че егоизмът е един от стълбовете на актуалния морал, за какво да постъпват иначе? Те явно не знаят, че алчността (както и подчинението) кара хората да оглупяват, даже когато подхожда на личните им действителни ползи, какъвто е ползата към личния им живот и към живота на техните близки. В същото време елементарните хора са по този начин погълнати от личните си проблеми, че рядко обръщат внимание на това, което излиза отвън обсега на персоналните им ползи.
• Здравословното ползване е допустимо единствено в случай че успеем да сложим под непоколебим надзор правото на акционерите и управленията на огромните предприятия да дефинират характера на продукцията си само предвид на облагите и разширението на производството.
• Можем ли да имаме обич? Ако можехме, любовта би трябвало да съществува във тип на нещо - субстанция, която човек може да има, да има, да владее. Истината е, че няма такова нещо „ обич ".
• „ Любовта " е абстракция, някакво неземно създание, богиня, въпреки още никой да не е виждал тази богиня. В реалност действително действителен е само актът на обичането. Да обичаш е продуктивна активност, която допуска да се грижиш, да познаваш, да откликваш, да проявяваш усеща, да се наслаждаваш. Любовта може да бъде ориентирана към човек, дърво, картина, концепция. Тя основава и ускорява чувството за цялост на живота. Това е развой на самообновяване и самообогатяване.
• Независимо дали са се оженили по обич, или както в предишното по сметка, тъй като по този начин е било признато, съпрузите, които същински се обичат, са изключение. Условността, обичаят, взаимният веществен интерес, грижите за децата, взаимната взаимозависимост или взаимната ненавист и боязън умишлено се претърпяват като „ любов " — досега, когато единият или и двамата сътрудници не признаят, че не се обичат и в никакъв случай не са се обичали. Днес можем да видим прочут прогрес в тази тенденция — хората започнаха да гледат на живота по-реалистично и по-трезво. Мнозина към този момент не считат, че половото привличане значи обич или че другарските, въпреки и не толкоз близки връзки, са израз на обич. Това ново виждане води до по-голяма неприкритост, само че и до по-честа промяна на сътрудниците, което пък от своя страна не значи, че любовта поражда по-често. Новите сътрудници могат да не се обичат същински, както и предходните.
• Дори една-единствена постъпка не предстои на цялостно изложение. Можем да изпишем стотици страници, пробвайки се да опишем усмивката на Мона Лиза, само че усмивката, запечатана на картината, по този начин и ще си остане неуловима, само че не тъй като е толкоз „ загадъчна ". Загадъчна е всяка човешка усмивка (освен в случай че не става въпрос за заучените, изкуствени усмивки от рекламите). Никой не е в положение до дъно да опише израза на раздвижване, вдъхновение и жизнелюбие или на ненавист и самовлюбеност, които могат да се съзрат в очите на различен човек, или многообразието от изражения, походки, жестове и ударения, присъщи за хората.
• Само когато стартираме да се отхвърляме от притежанието, което е метод на несъществуване, т.е. когато престанем да свързваме сигурността и възприятието си за еднаквост с това, което притежаваме, вкопчени в личното си Аз и в собствеността, единствено тогава се появява опция за новия метод на битие — битието. „ Да бъдеш " — това допуска отвод от егоцентризма и себичността, или в случай че си послужим с думите на мистиците — да станем „ празни " и „ нищи ".
• За множеството хора обаче е прекомерно мъчно да се откажат от притежателната ориентировка. Всеки сходен опит ги изпълва с висока степен на тревога, като че ли се постанова да се откажат от сигурността; все едно, че ги хвърлят в океана, а те не умеят да плуват. Хората не знаят, че като захвърлят патерицата на собствеността, могат да стартират да се движат сами. Онова, което им пречи, е заблудата, че ще пропаднат, в случай че не се опират на това, което имат.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ